Векове битки, саможертва на герои в 50 секунди мълчание за Свободата

 „…там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен…"

 

Отново е 3 март. 138 години след онзи Трети март, който подпечата началото на новата българска държава. Една свобода, преминала страданията на вековете, проправила си път през трънливите сокаци на Балкана, през народно-психологията на подчинения със „Защо въстанахме, та имот ли си нямахме?", напоената с кръв жертвена погача на Батак… Докато стенанията не изкачиха българската Голгота и не изляха волята за свобода из гърлата на опълченците на Шипка. Свобода, която бе разкъсана, която изстрада своето съшиване във войните за национално обединение, която бе преглътната с кървавите сълзи след премазания идеал за една единна България. Свобода, която превърна българските селяни във войници, а бойците-във страшилище по балканските полета.

 

Празнуваме една свобода, която не бе поднесена даром.

 

Защото нито една свобода не се харизва с лъскава хартия и картичка. Но всяка свобода може да бъде загубена… даром.

Отново е Трети март и отново ще си спомним за героите. Знаете ли колко време получават те за всеки празник? Около 40-50 секунди от минутата мълчание и поклон в тяхна памет. Дори не е цяла минута! Толкова. Тишина и поклон. В този малък спомен за тях е концентрирана цялата измъчена героичност на нашенеца. Той не може да мълчи повече от 50 секунди, дори когато спомня по-заслужили от него. Той има по-важни дела-да оцелява в собствения битовизъм. Да реве като вол когато трябва да мълчи и да се покрива с юргана при жена си когато трябва да прави велики дела. След което е обречен да пази 50-те секунди мълчание за тези, които са били „по-така"…

Достатъчно е просто да отправим взор към отражението на битието ни, на самите нас днес. Коя свобода празнуваме? Тази на дедите ни или нашата, която от ден на ден все повече губим? Всеки от нас има „синила от бича и следи от теглото", но днешното. И те се лекуват с мълчание, ежедневно и по 50 секунди по празници в знак на героичното минало.

 

Народе????

 

Вероятно сме единствените на света, които празнуват смъртта на героите си, а не раждането им. Може би защото сме устроени така-юначеството изисква доказателства. А безсмъртието минава единствено и само през саможертвата. Дали обаче все още ни е понятно това? Защото поне засега, 138 години, по-късно такива липсват. Свалихме свободата от върха на копието и я нанизахме на пръчката салам.

Идат новите секунди за Националния празник. Ако някой е забравил, това е датата, когато по тъмна доба изброяват имената и титлите на разни хора, има заря, а униформени викат „Ура". Не става въпрос за митинг, нито за футболен мач.

Става въпрос за Свободата. Поне в едни около 50 секунди.

 

Честит празник! И нека не забравяме, че свободата е битка, която трябва да се води всеки ден!